Хубаво време за митинги се е отворило. Циганското лято свърши, доколкото го имаше, задават се първите дебели сметки за парно и ток, сватбата на Калина е хипнотизирала управляващите, партиите подгряват местните избори, а синдикатите помпат мускули за нови привилегии. Да протестираш днес обаче не е престижно. Значението на един протест се определя от неговия адресат. А властта е толкова нефелна, че не приема ни добро, ни лошо. Тя си живее в света на ендесевейските семинари, кърши лаф на приеми и коктейли, бръмчи с “фалкона” по франкофонски срещи, удря теманета на арабски монарси, чете по Интернет “Файненшъл таймс” и се възхищава от самата себе си. За нея държавните предприятия не са предприятия, а частните не я интересуват. Работниците си имат новия морал, щото гласуваха за него - какво повече искат? Кодексът на труда й е по-мъгляв и от партийното строителство. Даже не знае кога изтича 800-ия ден.
А синдикатите може да са доволни, че областният им обърна внимание. Може би щото беше след работно време.
