Втори юни от деца сме го запомнили с воя на сирени. Някои даже не знаят за какво вият, но са сигурни, че трябва да вият.
И днес ще е така. Ще бъде обаче логично вместо традиционните три минути, да вият поне шест. Понеже има повече поводи за вой – едно да почетем героите, паднали в борбите за свободата на отечеството, а друго – да повием заради кризата, която обещава да вземе още доста жертви от героичния български народ. Та в този смисъл днес е двоен празник – както на почит, така и на мъка. Което е все едно.
А догодина по същото време празникът може да стане и троен – досегашните два повода плюс малко вой за новите герои, дето ще са ни вече извели от кризата. Според графиците след година ще цъфтим, но преди това трябва геройски да позагинем.
Така 2 юни се превръща в една емблема на жертвоготовност, любов към родината и към нейната фискална политика.
И след като замлъкне днес сирената, може да останем малко прави в мълчание, за да повием наум за собствената си саможертва и за тая, към която ни принуждават.
