Началото на септември винаги се свързва със слизането на партизаните от гората и завземането на държавните институции. Тая година процедурата се повтори повече от убедително. Партизаните вкупом слязоха, но не от гората, а от черноморските курорти и завзеха де що има национален ефир- частен и държавен. Наложиха нов дневен ред на обществото и започнаха усилена
подготовка за Народния съд, който да раздаде справедливост на изборите.
Романтиката на партизанския сезон е дваж по- умилителна, щото съвпадна и с една фамозна дата- 100- годишнината от рождението на вечния Първи в българската политика Тодор Живков. Кой от
днешните политици би се осмелил да мечтае, че за собствения си вековен юбилей някой ще му открива паметник или ще му реже лента? Така днешното партизанско време съвсем логично се съизмерва с Татовото. И парадоксалните аналогии не учудват почти никого. Справка- още от сега се знае, че президентските избори ще спечели човекът, посочен от Партията. Лошото е само, че партизаните остават и след като им свърши сезонът.
