За първи път навръх великия християнски празник България бе разпъната на кръста. За първи път нацията болезнено почувства, че е във война - далечна и хуманитарна, цивилизационна и благородна, но все пак война. Не за първи път обаче обществото бе потресено колкото от състрадание към жертвите, толкова и от негодувание към неадекватните държавници, за които празнуването на Коледа в чужбина е сякаш висш патриотичен дълг, а завръщането им в родината - неподражаемо геройство.
България даде своя първи кръвен данък в Ирак, а народът постави въпроса за цената на евроатлантическата солидарност. В отговор получи само официални изявления, традиционни съболезнования и изключени министерски джиесеми. Сякаш държавното ръководство се самоизключи от бедата, за да осмисли гузния си отговор.
За три дни българската Коледа премина от еуфорията на даренията до покрусата от трагедията. Остана скръбта и траурната горчилка от подвизите на българските “герои” за вътрешно ползване.
